Този град безсънен
без печал ни пръсна.
Всичко нежно,
всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звучиш под удара, душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
в паметта си всеки вкамени.
Но защо остана
таз душа камбана
до смъртта под всеки удар
в мен да звъни.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
в паметта си всеки вкамени.
Но защо остана
таз душа камбана
до смъртта под всеки удар
в мен да звъни.

Но защо остана
таз душа камбана
до смъртта под всеки удар
в мен да звъни.

Ти отмина (3)
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима…
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях,аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи
само сянката мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква,ах каква синева сме забравили
някога тука.
Синева,синева…

Ok, so there is this guy. I met him 2 months ago, i believe. And he was nice and sweet and later on i found out he likes me. I mean i suspected it, but even though i wasn’t 100% sure. And then he told me one night. I really did consider him but i realized that i liked his attention towards me not him. And i explained myself. i was really clear, told him the truth, didn’t lie nor made any stupid excuses. I told him that i’m really flattered, it’s been quite awhile since someone has been so nice and lovely to me. I’m lacking on nice people in my life. But i told him that i don’t feel the same way leaving with the expectations that he has gone over me. He stopped writing to me in skype etc, etc. So i decided why be a bitch, try keeping some contact with him. So i was acting cool and casual like always, always smile and wave when i see him in school and stuff, i wouldn’t be rude to him, ever. Up to here, ok.
And then i accidentally found his tumblr. I shouldn’t have looked there, i know it was wrong and that’s why too personal. But i was just curious, i’m sorry. :/ And there were so many posts about me. I was shocked. I was almost 100% sure that he’s gone over me but now. he’s not and by what he has written his “feelings are just getting stronger”. He obviously really, really, really likes me. Which is cool from one side. I like being liked, duh. XD But then i remember how crushed i was when Charlie rejected me, how worthless and unwanted i felt. I confess. i made pretty big deal out of it. But he was the fist guy in quite a while i’ve liked so much. And i remember how bad i felt and how devastated i was that night, and how much i cryed. I felt like i’m not good enough for him. And now see him thinking the same way about me. Oh dear, i wish i could so smth. But i can’t, can i? I can’t just tell him that i like him so he could be happy, i can’t do this to him or to myself. it’s stupid and it will bring only bad things later on. And it would be a lie. I don’t know if i should just back off of him so he could “forget” me or that is should be there. Ugh. Why is this so complicated?! I am looking for the same thing. I am looking for a guy to like me that much and there he is. And i don’t like him, even a little tiny bit, i don’t. WHY?! Can we just both get what we want?! Life shouldn’t be so hard. 

No. Life being a breeze is too mainstream so why not fuck everything up. Well, jeez, thanks Karma, you’re doing your job! the problem is I DON’T KNOW WHAT BAD I’VE DONE TO TREAT ME THAT WAY. AAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAH.

Пръстите й ритмуваха по масата, докато кракът й нервно се поклащаше. Очите й шареха наоколо. Нарочно беше седнала до прозореца, за да може да вижда кой минава и да се подготви, когато той дойде. Не искаше да я изненадва в гръб. Искаше да е готова с поздрава, с усмивката, с първите думи. Искаше да контролира ситуацията, до колкото бе възможно, знаейки колко е объркана в момента. Личеше си, че е нервна от километри. От главата до петите, беше й изписано на челото. Нали знаете всички онези нервни тикове, които хората несъзнателно придобиват, когато са в очакване. Прокарване пръсти през косата, барабанене с пръсти по масата, клатене на краката, оглеждане наоколо, честото поглеждане към часовника. Тя правеше всичко наведнъж. С устрема си да не закъснее, подрани с 15 минути, а и той не беше един от най-точните. Очакваше я едно не до там забавно половинчасово чакане. Въздишаше тежко. Пет без десет. „Само пет минути са минали” помисли си тя „Това не е възможно. Ох, колко още?!”.

Поръча си чай. Реши, че ако си поръча кафе, това ще я изнерви още повече. Чай да бъде. Билков. Само с лимон в него. Тя само така го пиеше. Сложи си лимон. Разбърква, разбърква. Минаха едва само 2 минути. Реши, че ще добави и мед, просто защото имаше време за убиване и нямаше с какво да го запълни, въпреки, че носеше книга в чантата си, но шансът да се съсредоточи беше нищожен. Продължи да разбърква чая си. Миришеше прекрасно. Тук винаги правят чайовете колко добре. „Ух, опарих се” стресна се тя изведнъж и се заля с горещия чай. „Точно сега ли намерих кога да се залея.”. Остави чашата и отиде да се подсуши в тоалетната. Добре, че беше с тъмен панталон, че не се личеше толкова. Погледна към часовника, докато попиваше подгизналата си дреха със салфетки. Точно 5 часа. „Още малко…”. Усети как топката от нерви се сви в корема й още повече, че чак се разтрепери. Защо беше такова кълбо от нерви? Това направо я побъркваше. Ако не й пукаше толкова за различни лични и безлични работи, нещата щяха да са къде-къде по-прости. Но… Ок, време беше да се съвземе малко. Отиде до огледалото. Погледна се. Очите й бяха насълзени. „НЕ!” каза си. „Без ревове вече!”. Премига няколко пъти, за да може сълзите да изчезнат, моливът за очи не се беше разтекъл, спиралата си беше на мястото, косата беше добре пригладена и се спускаше по раменете, въпреки че не беше особено дълга. Прокара пръсти, за пореден, през нея и реши, че вече е готова. Пое дълбоко въздух и излезе от тоалетната. Уви, той още не се беше появил. Малко разочаровано, малко натъжено тя седна обратно на масата и забърка отново чая си.

„Какво ли ще стане? Какво ли ще каже? Не сме имали преди такъв момент, в който да не си говорим толкова дълго време. Чудя се как ли ще се държи… ?”. Съзнанието й заработи в друга посока. Спомни си всичко, но наблегна на добрите моменти. „Ах, колко ми липсва! Среднощните разговори до зори, когато вече всички спяха. Всичките съкровени мечти и тъмни тайни, всички страхове и опасения, и всички тревоги, всички проблеми и радости, всички шеги, усмивки, смехове, всичките тези обещания. Къде са те сега? Защо сега не ги виждам? Като далечен спомен са ми. Сякаш почти не са съществували. Или са били в един друг свят, едно друго измерение. Какво се случи? Защо нещата трябваше да се объркат така, да се променят?“ Струваше й се, че всички тези спомени са плод на болното й, но богато въображение. И след това си припомни всички онези моменти на отчаяние, тъга, сълзи и неволи, които приятелството им беше донесло и всичко стана някак си по-реално, някак си по-истинско.

Погледна към телефона. Да не би да е звънял, да не би да се пратил съобщение. Вече закъсняваше с петнадесет минути, винаги се обаждаше, когато закъсняваше. Но не, нито пропуснато обаждане, нито съобщение. Макар че нямаше как да не забележи, телефонът беше точно пред нея. „Дали да не му звънна.. ? Само да проверя дали е на път… Или не, по-добре не… той каза, че ще дойде, няма да му досаждам допълнително.Та той… той обеща.“

Онези досадни тикове се върнаха. Пръстите барабаняха по масата, кракът се клатушкаше по-силно, вече сякаш и масата тресеше. Пръстите през косата… неспокойният поглед… нервното поглеждане към часовника на всеки десет секунди…

-Имате ли нужда от нещо? – прекъсна мислите й сервитьора, карайки я почти да подскочи.
-Ъмм, моля… Какво? – объркана, смутена и недочула тя извърна глава към него.
- Извинете ме, стреснах Ви. Попитах дали имате нужда от нещо? – повтори той
-О, не, не, благодаря. – погледна го, усмихна се нервно и отново извърна глава към прозореца.
-Чакате ли някого? – настойчиво остана той при нея.
Тя отново го изгледа, но този път вече го видя, с почуда, че още не си е тръгнал. Той беше висок, рус, с тъмни очи. Което я изненада. Щом забеляза косата предположи,ч е очите ще са светли. Но беше приятно изненадана, че не е с клиширани характеристики. „Руса коса, сини очи“. Това описания винаги й е звучало глупаво и толкова комерсиализирано. Но пък беше симпатичен.
-Да, чакам един приятел. – отсече тя, почти с надеждата да му е дала знак, че би желала да бъде сама.
-О, това е прекрасно. Чудесно, наистина. Скъп приятел ли Ви е? – настойчиво той се опитваше да завърже някакъв диалог.
-Ами да, всъщност. Наистина близък приятел. – отново кратък отговор, но видя, че той все още стои там, усмихвайки се, чакащ продължение. – Но не сме се виждали отдавна. – не успя да скрие разочарованието си от последните думи и извъртя малко глава.
-О, това е толкова жалко! – каза той с чисто състрадание и се усмихна отново, показвайки своята съпричастност. – Но е хубаво, че сега ще възобновите взаимоотношенията си, нали?
-Ами, да, надявам се, поне. – каза тя и отново погледна към часовника. – Закъснява с вече двадесет минути и не съм сигурна, че ще се появи изобщо.
-О, сигурен съм, че ще е тук всеки момент. Затова сте толкова нервна. – подкрепи я той и я потупа съвсем нежно по ръката.
Тя забеляза, че той обича да повтаря „О“ в началото на всяко изречение. В други случаи този негов малък навик би я издразнил, но не и сега. Сега сякаш беше точно на място. Действаше й успокояващо почти.
-Благодаря. Много мило от ваша страна, но… - тя внезапно замлъкна.
Нима.. нима беше възможно? Та, това наистина беше той. „Близкият“ приятел влезе през вратата, огледа се, срещна нейният стъписан поглед, махна, усмихна се само както той си знаеше и се запъти към нея.
-О, това е той, нали? – попита дружелюбния сервитьор.
-О, Да! – каза тя и постави едно „О“ на свой ред. Вече спокойна и най-накрая се усмихна истински. Тази нейна усмивка й липсваше повече от всичко. Пръстите вече не барабаняха по масата, кракът не тресеше масата.
-Съжалявам, че закъснях. – каза той с онзи негов кадифен и мек глас, който я е успокоявал и разсмивал. – Малко се успах.

Всичко беше решено в началото и аз пътувах до него, накъдето водеше пътя.
Но сега…
Страхът, че се е изгубил и тревогата, че е беда отстъпват пред друго чувство..
Ами ако е решил да продължи пътуването без мен?
След известно време осъзнавам, че колкото и да го чакам, той никога няма да се върне. Поне не на това място.
Изборът е да продължа или да остана и да умра тук.
Да умра… Тази мисъл ме изкушава. Разпрягам конете и казвам на кочияша да слезе. Оглеждам ги: каляска, кочияш, коне… аз самата…
Така се чувствам и аз: разединена, изгубена, съкрушена.
Разкъсвана от мисли, чувства, усещания. Душата ми, духът ми, съзнанието ми, аз самата, всичко е вцепенено…

- Из “Метафора за каляската”
Хорхе Букай
“Пътят на сълзите” 

Последните години има някакъв напредък в музикално отношение в, слабо казано, изостаналата ни държавица. Известни групи и личности посещават държавата, за да зарадват феновете си. Една от тях е и, добре познатата като скандална певица, Lady Gaga, която бе запланувала концерт в столицата през август тази година.
Но естествено не би минало без намеса от властите, църквата и други тем подобни институции, които решават да си затворят очите в едни случаи и да се обадят във възможно най-неудобния друг.
И тези институции се опасяват, че горепосочената звезда, че опетни морала на българското общество, че ще внесе хаос и поквара сред младото поколение. Така, първо, Къде го видяха този морал за опетняване? За какъв хаос сред поколението става дума? Морал? По-голямата част от подрастващите не знаят значението на тази дума по дефиниция. За какъв морал говорите? Къде го видяхте този морал, че да го развали някой? Подрастващите не знаят как да уважават себе си, как да уважават останалите. Те не знаят що е това морал, морални ценности, етика. Те не разбират какво значат тези думи, че да ги загубят като качества.
Колкото и жалко да е липсата на морал сред деградиращото младо общество е най-малкият им проблем. 
И моят въпрос сега е: защо институциите решават да действат сега, забога? Защо не отидат във всяка долнопробна кръчма или всеки “елитен” клуб, за да видят “морала” на хората там, а? Да проверим “морала” на нашенските “певци” и “изпълнители” и тогава да проверим кой ще “поквари” днешната младеж? Човек с истински талант и способността да прави, вярно провокативно, но и невероятно, шоу. Човек, не, музикант, който има всъщност морални ценности и неща, в които вярва. Или искащи да бъдат звезди, силиконови, секс кукли, които знаят само как да си разтворят краката пред някой стар чичко с пари, за да има плати жалките подобия на албуми. 

Отвратена съм от “морала” на държавата. Отвратена съм от това как все още си живеем в онова комунистическо време, ограничени от всичко чуждо, от всичко ново, без значение, че комунистическият режим трябва да е вече 20 години назад в нашето минало. 

Никога не го правя. Никога. Предполагам, че го знаят, но никога не им го казвам. Винаги съм предпочитала действията пред тежки думи като “винаги”, “завинаги”, “никога” и най-вече “Обичам те”. И не искам и хората да ми ги казват на мен. Предпочитам действията. 
Но тази вечер правя изключение. Това е списък от хората, които обичам, които винаги ще обичам, ще запомня завинаги и никога няма да заравя, защото независимо дълго ще се задържат в моя живот, сега те са се доказали пред мен и заслужават безкрайната ми благодарност и любов.

Затова едно голямо Обичам те на:
майка ми и баща ми
сестра ми
баба ми и дядо ми
Таня, 
Йоана, 
Чарли,  
Илиян,
Галя,
Пламена,
Йоана,
Зу,
Марто.
Най-важните хора в живота ми. Обичам ви! Съжалявам, че не ви го казвам достатъчно често.

Друг интересен факт за моите експерименти е (колкото и невероятно да ви се струва), че имат нещо подобно на „последователи“ или дори „фенове“.Като цяло хората, които ги познават се делят на две основни групи. Техните „фенове“ и хората, които изобщо не ги харесват (често използвана дума – хейтъри). Горките хора едва ли го осъзнават дори, че се стремят и се борят за одобрението на разни „персони“ просто защото те са „някой“ в тъжния, жалък и скучноват живот на група тинейджъри. Те са „онези“ в устите на всички. Те са „онези“ с многото лица, кои истински, кои маски. И техните „последователи“ или „фенове“ привидно мили, добродушни същества решават да се потопят в света на лъжите, интригите, сплетните и „филмите“ и без да осъзнават се превръщат в едни от тях. Ето как армията расте. Как си набавя все нови и нови членове. И докато се усетят те са затънали толкова надълбоко , че няма връщане назад. Гмурнали са се в дълбините и са се заклещили в безкрайния водовъртеж на един измислен свят. Могат ли да избягат? – Не. Дори и да опитат? – Не. Представи си ги като животни, не, по-скоро… чудовища. Хранят се с клюките както за другите, така и за самите тях. Колкото ги съсипва, толкова и им харесва. Не можеш да спреш. Иначе умираш. 

Преди да представя героите си, преди да спомена „имената“ им, ще ги наричам „опитни зайчета“, защото те един вид са точно такива. И ако трябва да опиша моите зайчета с една дума, една метафора, бих избрала думата „балон“. Да определено „балон“, балон пълен с хелий. С колкото повече газ го пълниш, толкова повече те се издигат. Все по-нагоре и по-нагоре в йерархията на тази измислена схема на гимназията. Спокойно, това не е по-редната история за „популярните“, „известните“, „мажоретките“ и „спортистите“ в училище, както във всеки клиширан, тъп, лишен от смисъл американски филм. Това не е поредната глупост за пари с предвидлив край. Предимно защото дори аз не знам края все още.
И въпреки всичко те са, един вид, „популярните“. Хората ги познават. Знаят имената им, но не и историите им. И на повечето това им е достатъчно. Имена и слухове, предаващи се от човек на човек. Наподобяващо народна приказка. Тъжно е да се признае, но подобни „предания“ са се превърнали във, един вид, „фолклора“ на подрастващото поколение. Това ги забавлява, животът им се върти около поредната драма, поредния слух, „легенда“ или „филм“ (както най-често биват наричани тези историйки). И ето я моята цел. Да разбера историите, да сваля маските, да разголя душите им, да се потопя в света им. Да разбера какво се крие зад имената. 

Неяснота. Объркване. Бъркотия. Ако някога някой се чудил какво се случва в главата ми, ето го отговорът. Неяснота. Объркване. Бъркотия. 
Започнах тази учебна година без изобщо да имам каквато и да била идея за предстоящото. Преди 8 месеца аз все още бях малкото момиченце със съзнание на деветокласничка, което все още смяташе, че животът е интернет, малко учене и обикаляне на улиците с приятели. С течение на времето, обаче, забелязах, че само аз от всички около мен не съм избрала или по-скоро не съм съвсем наясно какво искам от живота, на какво да се надявам, амбициите ми, мечтите ми. Всичко ми беше една мъгла. Всички около мен тръгнаха на уроци и вече стремглаво се бяха запътили към бъдещето. А аз? Аз сякаш за един момент останах назад. Изостанах. Месеците минаваха и аз си стоях все така. В мъглата, в неяснотата, сред безмерната пустош. Сама. И вместо да се изправя срещу времето, вместо да избистря ума си и да вземат бъдещето и съдбата си в свои ръце, какво направих аз? Отрекох всичко. Отрекох случващото се. Отрекох хората, които вече знаеха какво искат, защото те вече ме дразнеха с увереността и ясните си представи за живота. Отрекох времето. Реших да замръзна в този момент. Вечна младост. Не, по-скоро вечно детство. Да остана на 16 завинаги. Честно казано, не доброто обучение и доходната професия бяха моята амбиция и мечта, а вечната младост и детство. И си ми харесваше така. замръзнала в настоящето. Беше си ми добре. Аз си се чувствах малка, свежа и свободна. Нямаше ги оковите, нямаше го тягостното чувство, че изоставам. Аз бях замръзнала, не изоставах. Бях се отрекла от всичко, което ми напомняше за порастване, отговорности и работи за “възрастни”. Ъх, противни думи. Не мисля, че нещо ме е плашило повече от изричането им. Дотук добре, ами после?
Месеците минаваха, годината се нижеше. А аз все замръзнала, гледах отстрани как всички приветстват бъдещето с отворени обятия. И се видях притисната в ъгъла на изолацията. Сега вече бях сама. Докато отричах времето и тиктакащия часовник, докато стоях замръзнала там някъде във настоящето, другите бяха напреднали двойно. И вместо да се почувствам по-добре, се почувствах още по-уплашена, още по-стресирана и по-притисната от времето. Осъзнах, че това е била последната ми година преди всичко да стане още по-сложно и аз я пропилях в сълзи, страх и отчаяние. И сега не мога да си я взема обратно. Това е. Тя си отмина. Остават само два месеца, докато последната ми година свобода изтича и аз осъзнах това сега…

Дали мъглата още е над мен. Да, но съвсем. Сега виждам. Сега представите ми, идеите ми, идеалите ми са по-ясни, по-свежи. Сега, сякаш, знам какво искам. Не съм още сигурна как да го постигна, но е напредък.

А коя е най-гадната част ли? Не е смразяващият страх, че всички продължават, а аз оставам назад. Не е, че аз не знам какво да правя с живота си. Дори не е, че времето ми изтича. Гадното е, че когато най-сетне намерих какво искам да правя и какво ме прави истински щастлива, винаги ще се намери някой, който да ме погледне право в очите и да ми каже, че това няма да се случи.